Прочетен: 1297 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 09.01.2008 19:44
Да ти разкажа се сетих за едно малко момиченце , което много обичало гората , нали се сещаш как някои обичат морето така има и които обичат гората, мириса , шума, усещането за влагата и потъвнето на стъпките в есенните листа понякога са толкова много, че скриват пътеката, танцувала боса когато падали капките от летен дъжд. Гората … понякога е страшна , понякога мила , може да те загуби , но може да те скрие …. И тя душа носи…..Намирала са на един склон под току билото на планината , стръмнината стигала чак до едно ромолящо поточе някъде в долчинката , него не обичала , от там само минавала или седяла заслушана в шума на водата….. Та момиченцето много харесвало да ходи в „нейната” си гора. Ходела когато е весела , понякога да се усамоти и да помисли, споделял и тайни те си , ходела когато бягала от хората или когато искала да помисли за хората. Когато лятото жегата затисне деня и слънцето излезе да разгледа от на-високо цялото поле тичала да се скрие там. Лягала на тревата още зелена , скрита под дърветата , разпервала ръце , затваряла очи, и „усещала” – трепкавите галения на лъчите успели да се прокраднат през листата , оставяла се да я докосват я като малки звездички по лицето , ръцете , навсякъде …. Мислите и се отнасяли в друг свят , различен от нейния …там всичко било зелено и много спокойно…. тогава било нейното време, любимо място, нейното съвършенство … познавало вече почти всеки камък , всеки корен и всеки млад филиз , събирала листа и клонки , подреждала ги като рисунки, галела тревата и малките цветчета … така с времето малко, по-малко научило и нейня език, на гората …. странно нали , мислиш че гората не говори, но нали се сещаш онова постоянно шушене на листата – говорят си дърветата , тревата, помежду си , с вятъра , с реката, те им разказват от къде са минали , а дърветата разказват за спомените си , понякога спорели кой поникнал филиз на кое дърво е, карали се кого първи да изчисти кълвача , прехвърляли си гнездата на птичките с тях им било трудно да разклатятт кроните си за да не съборят гнездото ….. и така момиченцето подслушвало дърветата, и се забавлявала с нея, сприятелили се , момиченцето сутрин отваряло очи с мисли за гората , а гората чакала да дойде детето за да си поговорят.
Веднъж какво и било на гората … ядосана от нощесна буря ли , от това че птичките тъкмо намествали новите си гнезда , от това че дърветата ги сърбяла кората от новите листа и разпукващите пъпки ….незнам но когато момиченцето усмихнато навлязло и погалило първото дърво за да поздрави гората . Тя му се троснала, „къде стъпва да внимава , невижда ли че потъпква младите филизи, къде е тръгнало така да привиква птичките и да им дава трохи, имат си те работа гнезда да свиват, какво е запипала клоните , чупят се лесно” …. Изобщо всички черни неща които й се събрали в мислите…. Натъжило се момиченцето попочудило се какво да направи, не искало да нарани гората , нали много я обичало , не знаело и неразбирало че наранява гората , нейните правила и норми . Опитала се да стъпва на пръсти , внимавала къде минава, какво пипа, не посмяла да поседне …. Все мислела да не направи нещо погрешно , пак да и се скара гората, да не я нарани , да не сгреши …. Но много се изморявала така, не знаела какво да прави , какво не , не можела вече да се усмихне ,заета да внимава , да мисли , забравила да говори. Вече не се усмихвала и не си играела , „друго било”…. Почнала да застава отстрани на една височина и само да гледа гората от далеко , нали си е „нейната” гора, сещала са за милите спомени , разговори и песни на птичките , и пак се усмихвала… но гората не можела да види усмивката й , само току някое птиче да я мерне да я поздрави…Така идвала и си отивала девойката , с наведа наглава от тъгата ,че няма на кого да си разкаже мислите, опитала да отиде в друга гора ама не било същото….дърветата били с малки иглички , листата изпопадали по земята не били меки , боцкали, като погалела дърветата лепкаща смола оставала по ръцете й , нямало птички, миризмата даже била различна …..врмето минавало и постепенно се отказала да търси нова приятелка , пък и пораснала, заминала нейде на далече….понякога минавала наблизо, спирала загледана в далечина виждала нейната си гора, спомените се връщали малко поизбледнели….усмихвала им се и после тъжно навеждала глава , въздишка издавала мъката по приятелката й . Заминавала по пътя си , знаела че няма какво да й каже, незнаела дали ще я разбере …продължавала да я обича, но неможела да я почувства близка , удобна и мека…
…..ааааа гората залисана по себе си и своя свят чак когато дошла есента , скрили се животните по хралупите , листата изпопадали разбрала колко и липсва момиченцето , студения вятър завял в клоните и цяла зима само него чували дърветата …. Тъгата ги налегнала искали да извикат момиченцето , но незнаели как , обръщали се , оглеждали се нямало я вече даже на височинката , деня се редувал с нощ , после пак изгрявало слънцето разкъсвало тъмните ивици на нощта ….но нея я нямало ….само спомените останали за дългите разкази … имало и други момиченца , пак се разхождали по зелената трева в гората … но никое нямало друго толкова да я обича че да научи езика й ……замислила се след време , колко е дълъг живота , колко рядко пътищата се пресичат с приятели с които можеш да си помълчиш заедно…но живот няма как да се върне назад…
Ако питаш мен това не е лошо , ако можехме да го връщаме назад , още по лесно щяхме да се губим ….
Солено момиче
Хей, момиче, къде е изчезналият служител...