Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.01.2008 19:29 - За малкото момиче и гората
Автор: zarat Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1297 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 09.01.2008 19:44


Да ти разкажа се сетих за едно малко момиченце , което много обичало гората , нали се сещаш как някои обичат морето така има и които обичат  гората, мириса , шума, усещането за влагата и потъвнето на стъпките в есенните листа  понякога са толкова много, че скриват  пътеката, танцувала боса  когато падали капките от летен дъжд.  Гората … понякога е страшна , понякога мила , може да те загуби ,  но може да те скрие …. И тя душа носи…..Намирала са на един  склон под току  билото на  планината  , стръмнината  стигала  чак до едно ромолящо поточе  някъде в долчинката ,  него не обичала , от там само минавала или седяла заслушана в шума на водата….. Та момиченцето много харесвало да ходи в „нейната” си гора. Ходела когато е весела , понякога да се усамоти и да помисли, споделял и тайни те си ,  ходела когато бягала от хората  или когато искала да помисли за хората.  Когато лятото  жегата  затисне деня и слънцето излезе да разгледа от  на-високо цялото поле  тичала  да  се скрие там. Лягала на тревата още зелена , скрита под дърветата , разпервала ръце , затваряла очи, и „усещала” – трепкавите  галения на лъчите успели да се прокраднат през листата , оставяла се да я докосват я като малки  звездички по лицето , ръцете , навсякъде …. Мислите и се отнасяли в друг свят , различен от нейния …там  всичко било зелено и много  спокойно…. тогава било нейното време,  любимо място, нейното  съвършенство … познавало вече почти всеки камък , всеки корен  и всеки млад филиз , събирала листа и клонки , подреждала ги като рисунки, галела тревата и малките цветчета … така с времето  малко, по-малко научило и нейня език, на гората  …. странно нали , мислиш че гората не говори, но нали се сещаш  онова постоянно шушене на листата – говорят си дърветата , тревата,   помежду си , с вятъра ,  с реката, те им разказват от къде са минали , а дърветата разказват за спомените си , понякога спорели  кой поникнал филиз на кое дърво е,  карали се  кого първи да изчисти кълвача , прехвърляли си гнездата на птичките  с тях им било трудно  да разклатятт кроните си за да не съборят гнездото ….. и така момиченцето подслушвало  дърветата, и се забавлявала с нея, сприятелили се , момиченцето сутрин отваряло очи с мисли за гората , а гората чакала да дойде детето за да си поговорят.

            Веднъж какво и било на гората … ядосана от нощесна буря ли , от това че птичките тъкмо намествали новите си гнезда , от това че дърветата ги сърбяла кората от  новите листа и разпукващите пъпки ….незнам но когато момиченцето усмихнато   навлязло  и погалило първото дърво за да поздрави гората . Тя му се троснала,  „къде стъпва да внимава , невижда ли че потъпква младите филизи, къде е тръгнало така да привиква птичките и да им дава трохи, имат си те работа гнезда да свиват, какво е запипала клоните , чупят се лесно”  …. Изобщо всички черни неща  които й се събрали в мислите…. Натъжило се момиченцето попочудило се какво да направи, не искало да нарани гората , нали много я обичало , не знаело  и неразбирало че наранява гората , нейните правила и норми . Опитала се да стъпва на пръсти , внимавала къде минава, какво пипа, не посмяла да поседне …. Все мислела  да не направи нещо погрешно ,  пак да и се скара гората, да не я нарани , да не сгреши …. Но много се изморявала така, не знаела какво да прави , какво не , не можела вече да се усмихне ,заета  да внимава , да мисли , забравила да говори. Вече не се усмихвала и не си играела , „друго било”…. Почнала да застава отстрани на една височина и само да гледа гората от далеко , нали си е „нейната” гора, сещала са за милите спомени , разговори и песни на птичките , и пак се усмихвала… но гората не можела да види усмивката й , само току някое птиче да я мерне да я поздрави…Така идвала и си отивала девойката , с наведа наглава от тъгата ,че няма на кого да си разкаже  мислите, опитала да отиде в друга гора ама не било същото….дърветата били с малки иглички , листата изпопадали по земята  не били меки , боцкали, като погалела дърветата  лепкаща смола оставала по ръцете й , нямало птички, миризмата даже била различна …..врмето минавало и  постепенно се отказала да търси нова приятелка , пък и пораснала, заминала нейде на  далече….понякога минавала наблизо, спирала загледана в далечина  виждала нейната си гора, спомените се връщали малко поизбледнели….усмихвала им се и после тъжно навеждала глава , въздишка издавала мъката по приятелката й . Заминавала по пътя си , знаела че няма какво да й каже, незнаела дали ще я разбере …продължавала да я обича, но неможела да я почувства близка , удобна и мека…

…..ааааа гората залисана по себе си и своя свят чак когато  дошла есента , скрили се животните по хралупите  , листата изпопадали  разбрала колко и липсва момиченцето , студения вятър завял в клоните и цяла зима само него чували дърветата …. Тъгата ги налегнала искали да извикат момиченцето , но незнаели как , обръщали се , оглеждали се нямало я вече даже на височинката , деня се редувал с нощ , после пак изгрявало слънцето разкъсвало тъмните ивици на нощта ….но нея я нямало ….само спомените останали за  дългите разкази … имало и други момиченца , пак се разхождали по зелената трева в гората … но никое нямало друго толкова да я обича че да научи езика й ……замислила се след време , колко е дълъг живота , колко рядко пътищата се пресичат с  приятели с които можеш да си помълчиш заедно…но живот няма как да се върне назад…

Ако питаш мен това не е лошо , ако можехме да го връщаме назад , още по лесно щяхме да се губим …. 



Тагове:   Малкото,   момиче,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zarat
Категория: Лични дневници
Прочетен: 56484
Постинги: 11
Коментари: 12
Гласове: 99
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031